Камен ИВАНОВ: „Лоренцачо“ се цели в награда от ранга на „Аскеер“

Камен ИВАНОВ: „Лоренцачо“ се цели в награда от ранга на „Аскеер“

Актьор по образование, учител по призвание, родител на близначки по съдба, Камен Иванов работи повече от два месеца в Разград не само защото изигра главната роля в пиесата „Лоренцачо” на режисьорката Надя Асенова, но и защото постави сценичните боеве в това представление. Завършил е „Актьорско майсторство за драматичен театър“ през 1996 г. в класа на Пламен Марков. Има специализация по фехтовка през 2000 г., а от две години и половина е доктор по специалността и преподава „Сценични бойни техники“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Освен това е завършил хореографско училище преди НАТФИЗ и е преподавател и в хореографското училище по модерни танцови техники и по актьорско майсторство.
 
Какъв е постановчикът на сценичните боеве – хореограф, спортен треньор или режисьор?

Бойната сцена е част от цялостното театрално действие. Тя е нормална драматична сцена, но с други изразни средства. Образите отново играят своите задачи, преследват своите намерения и то „с оръжие в ръка“. Затова се възхищаваме на филмите на Джеки Чан и на всички добре направени екшъни. Хората запомнят бойните сцени, защото тези боеве са проведени от името на персонажа и от името на образа, затова сцените стават толкова зрелищни и действени. Надявам се в представлението „Лоренцачо“ да сме могли да постигнем това. Надявам се, че това, което ще запомни публиката – ще са тези хубавите, зрелищните боеве. Слава богу, имахме достатъчно време да ги отработим.

Всъщност, как успявате да научите актьорите на сценичен бой – да се премятат, да се дуелират, да изпълняват едва ли не каскадьорски номера?

В Разград имахме един много добър работен процес и имахме възможност да прецизираме нещата и да ги доведем до художествено ниво. Истината е, че на такива сцени се гледа лековато и режисьорът казва: „Направи ми нещо, хем просто, хем ефектно!“. За съжаление има такива случаи в българския театър, когато не дотам подготвени актьори с оръжие в ръка и с много малко време за репетиция, било то заради сроковете на хореографа или на режисьора, се изправят на сцената. Обикновено тогава нещата стоят бутафорно и това нещо се улавя от окото на зрителя.

Защо хората си тръгват щастливи след представлението „Лоренцачо”, макар че то не завършва щастливо?

Надявам се зрителите да си тръгват щастливи, но и замислени. Защото това представление – освен много пищно, с много хумор, много ефектно, с красива сценография, с много добра актьорска игра, се гордее и с много добро послание. Защото това е представление, насочено много пряко към публиката и към нейната гражданска позиция. Към това, че имаме право на избор и този избор може да ни поведе в съвършено различни посоки. Избор относно това какво прави или какво не прави това наше общество. Разбира се, много сериозни въпроси зададени от Мюсе и от нас са облечени в хумор на сцената. Може би това е ключът към факта, че представлението минава на един дъх и се възприема от публиката леко. А защо умира Лоренцачо и защо това има такова послание, се надявам публиката да разбере, когато дойде да гледа представлението.

Какво е бъдещето на това представление. Успя ли да го види разградската публика?

Това е много голяма горчивина, защото един такъв хубав продукт имаше две паднали представления веднага след премиерата. Не искам да виждам лоша умисъл в това, а по-скоро немарливо отношение. Надявам се това да бъде прекратено, защото за мен това е един спектакъл, който трябва да има бъдеще на разградска сцена. Надявам се Разградският театър да има сили в себе си да успее да реализира това представление и в други театри в региона, да го видят в София, както успяха да видят „Ревека“ и беше оценена по достойнство...

...и то не къде да е!

Да, в Народния театър... Надявам се същото да се случи с „Лоренцачо“. Надявам се Разградският театър да се окаже на необходимото организаторско и административно ниво, така, както е на високо художествено ниво. Защото наистина този спектакъл трябва да бъде видян! Играл съм в много спектакли, гледал съм много спектакли (и на софийска сцена) и мога да ви кажа – на вас и на цялата разградска публика, че „Лоренцачо“ е представление, с което можете да се гордее не само разградският театър, а българският театър.

Говори се, че спектакълът може да бъде номиниран за „Аскеер“!

Това са амбиции на нашия театър не без основание. Защото, когато човек е направил един стойностен продукт, е нормално той да бъде видян и да бъде оценен по достойнство. Да, целим се в една такава награда, която е доста престижна както за участниците в представлението, така и за самия театър, така и за самия град, защото колкото повече се чува за едно представление, за самия театър и за града – толкова по-добре. Важно е нещата, когато са направени стойностно, да бъдат оценени по подобаващ начин. И се надявам администрацията на театъра да успее да свърши своята работа така, както художественият екип е свършил своята.

Бъдещето на театъра в България... Сериозно ли са застрашени провинциалните театри да спре финансирането им от Министерството на културата?

Провинциалните театри са застрашени дотолкова, доколкото обществото показва своята гражданска позиция има ли то нужда от театър или не. Малко е като омагьосан кръг, като скачени съдове. От една страна, театрите трябва да правят хубава продукция и хубави представления, за да може да има удоволствие за ходене на театър, защото тази публика се „отглежда”. Тя трябва количество години да посещава хубави театри, за да може да расте нейното позитивно отношение към театъра. Ако един град няма представления поради липса на публика, това косвено рефлектира, и този град неминуемо един ден ще остане без театър, тогава, когато неговата публика показва, че няма нужда от него. Това е сериозна тема и това е пазарна икономика. В София има толкова много частни театри и публиката там показва, че има нужда от тях и ходи на театър, докато в провинцията - по една или друга причина в театралните салони не влиза публика... Това нещо се оценява и ако стане традиция във времето, не бих изключил вероятността театрите – постепенно, минавайки от едно финансиране към друго, от държавни към общински, от общински – към открити сцени... постепенно да загубят своя облик, вследствие на което да се обезличат и градът да остане без театър. А както казват мои приятели – град без театър си е село.

Имате ли съвместни творчески планове с госпожа Надя Асенова в близко бъдеще?


С госпожа Асенова всъщност не работим толкова често заедно, въпреки че сме съпруг и съпруга. Тя има около 20 представления, аз – над 30. Това ни е третото съвместно представление и аз искам да кажа още нещо за него. Рядко може да се направи в провинцията такъв мащабен проект. Класическо представление с пет действия, с 20 човека артисти, 10 човека масовка, чисто нови костюми, нов декор, с толкова много сценични боеве и пластика... Обикновено провинциални театри не се наемат да го правят, дори повечето софийски театри се плашат. Такива представления има само в репертоара на Народния театър и по-големите театри от неговия ранг. Затова съм изключително горд и радостен, че мога да изиграя тази роля, защото тя е от ролите, които се играят веднъж в живота. Лоренцачо, Хамлет, Макбет и крал Лир са роли, които не се повтарят втори път, затова съм изключително щастлив, особено във вашия град, където имате такава хубава сцена и изключително добри актьори.
Даниела НЕДЕЛЧЕВА
http://www.ekip7.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=3233
 
Всички новини